/скърцане на маркер по дъска/

Всяка държава по света в момента

реформира публичното образование.

За това има две причини.

Първата е икономическа.

Хората се опитват да разберат

как да образоваме децата си, 
за да заемат мястото си

в икономиките на 21 век?

Как да го направим?

Въпреки, че не можем да предвидим

как ще изглежда икономиката
в края на следващата седмица,

както скорошните събития
показаха.

Как да го направим?

Втората причина е културна.

Всяка държава по света
се опитва да измисли

как да образоваме децата си така,

че да имат усещане за
културна идентичност

и да можем да предадем нататък
културните гени на нашите общности,

докато сме част от процеса
на глобализация?

Как да оформим всичко това?

Проблемът е, че те се 
опитват да посрещнат бъдещето

като правят това,
което са правили в миналото.

По този начин те
отритват милиони деца,

които не виждат никакъв смисъл
в това да ходят на училище.

Когато ние ходехме на училище,

бяхме задържани там от една история,

а именно, че ако работим усилено
и се справяме добре,

и получим диплома, ще имаме работа.

Нашите деца не вярват в това.

И впрочем са прави.

По-добре е да имаш диплома,
отколкото да нямаш,

но това вече не е гаранция.

Още по-малко, ако по пътя към нея

трябва да се откажеш от повечето неща,

които смяташ за важни за себе си.

Някои хора казват, че трябва
да повишим изискванията,

сякаш това е решението.

Нали разбирате, да,
трябва да ги повишим.

Защо бихме ги снижили?

/смях/

Не съм срещал причина,

която да ме убеди, че
трябва да ги понижим.

Но да ги повишим, разбира се.

Проблемът е,

че сегашната система на образование

е била замислена, оформена

и структурирана за друга епоха.

Тя е била създадена по време на интелектуалната
култура на Просвещението.

И при икономическите обстоятелства
на Индустриалната революция.

Преди средата на 19-ти век,

не е имало системи за публично образование.

Не наистина.

Можело е да те образоват Йезуити,

знаете, ако сте имали пари,

но публичното образование,
заплащано от данъци,

задължително за всички и безплатно
в момента на предоставянето му,

е било революционна идея.

И много хора са й се противопоставили.

Те казали, че не е възможно уличните деца,

децата на работниците, 
да се възползват от образованието.

Те не могат да се научат 
да четат и пишат,

така че защо да се харчат пари за това?

Така че в тази идея има вложени
цяла серия от допускания

за социалната структура и способности.

По това време тя е била задвижена
от икономическите нужди,

но в нея е бил заложен

един интелектуален модел на ума.

Който е в основата на просвещенската
представа за интелект.

Че истинската интелигентност се състои
в способността

да мислиш по определен дедуктивен начин,

и в класическите познания.

Това, което определяме като 
академични способности.

И това е дълбоко заложено
в публичното образование-

че има два типа хора:

академични и неакадемични;

умни и не-умни хора.

Последствието от това е,

че много блестящи умове
не се мислят за такива,

защото са били оценявани
съгласно този конкретен модел за ума.

Така че имаме два стълба,
икономически и интелектуален.

Според мен

този модел е причинил хаос
в живота на много хора.

За някои хора е чудесен.

Има хора, които са се възползвали
по най-добрия начин от него.

Но не и повечето.

И те страдат от това.

Това е модерната епидемия,

тя е безпочвена,

и въображаема.

Това е синдромът на хиперактивност
с дефицит на вниманието.

Тук е картата на разпространение на СХДВ
в Америка,

или на рецепти за СХДВ.

Не ме разбирайте погрешно,

нямам предвид, че не съществува

синдром на дефицит на вниманието.

Не съм квалифициран да го кажа.

Знам, че мнозинството психолози

и педиатри смятат, че има такова нещо.

Но все пак може да е обект на спор.

Това, което аз знам със сигурност е,

че това не е епидемия.

Тези деца са лекувани също толкова

рутинно като ваденето на сливици.

И на същата капризна основа,

и по същата причина - модата в медицината.

Нашите деца живеят в най-интензивния
и стимулиращ период

от историята на Земята.

Те са обсаждани с информация,

вниманието им е привличано отвсякъде - компютри,

телефони,

реклами,

стотици телевизионни канали.

И сега ние ги наказваме за това,
че се разсейват.

И то от какво - от скучни неща,

обикновено в училище.

На мен ми се струва, че не е
съвсем съвпадение,

че нарастването на случаите на СХДВ
се случва паралелно

с нарастването на
стандартизираните тестове.

И сега на тези деца се дава
Риталин или Адерал

и всякакви други,

често опасни лекарства,

за да бъдат фокусирани и спокойни.

Според картата

СХДВ се увеличава,

пътувайки на изток в страната.

Хората започват да губят интерес
в Оклахома

/смях/

Едвам мислят трезво в Арканзас.

/смях/

И докато стигнат до Вашингтон,

вече съвсем са се разсеяли.

За това има и други причини според мен.

/смях/

Това е фалшива епидемия.

Ако се замислите за изкуствата примерно,

не казвам, че става дума само за тях.

Мисля, че е вярно и за наука и математика.

Но нека поговорим конкретно за изкуствата,

защото те са жертва

на текущия модел в особена степен.

Изкуствата специално предизвикват 
естетическите преживявания.

Естетическото преживяване

е такова, при което сетивата ви
са най-активни.

Тогава присъстваш в настоящия момент.

Тогава отвръщаш на вълнението от това,

което преживяваш.

Тогава си напълно жив.

С успокоителните си притъпяваш сетивата

и се изолираш към случващото се.

А много от тези лекарства са такива.

Прекарваме децата си през образованието
като ги упояваме.

Би трябвало да правим
точно обратното.

Не да ги приспиваме,

а да ги будим

за това, които носят в себе си.

Но моделът ни е такъв.

Вярам, че имаме образователна система,

оформена според индустриалните интереси

и представата за тях.

Ще ви дам няколко примера.

Училищата все още са организирани
по модела на фабриките

звънци, отделни помещения,

специализирани по предмети.

Все още обучаваме децата на партиди.

Нали знаете, вкарваме ги в системата
по възрастови групи.

Защо го правим това?

Знаете ли откъде идва това предположение,

че най-важното нещо, свързващо децата

е тяхната възраст?

Все едно най-важното нещо за тях

е датата им на производство.

Аз познавам деца, които са много
по-добри от други деца

на същата възраст 
в различните дисциплини

или по различно време от деня,

или в малки групи, отколкото в големи,

или понякога като са съвсем сами.

Ако се интересувате 
от модел на учене,

не започвате с този
конвейерен манталитет.

Всичко има за цел уеднаквяването.

Това става още по-ясно,

като погледнете ръста
на стандартизираните тестове

и стандартизираните програми.

Става дума за стандартизация.

Аз вярвам, че трябва да поемем
точно в обратната посока.

Това имам предвид под смяна на парадигмата

Има едно чудесно проучване на
дивергентното мислене,

публикувано преди няколко години.

Дивергентното мислене не е същото
като креативността.

Аз определям креативността като процес

на създаване на оригинални идеи,
които имат стойност.

Дивергентното мислене не е синоним,

но е важен компонент на креативността.

Това е способността да виждаш много
възможни отговори на един въпрос,

много възможни начини за 
тълкуване на въпроса.

Да мислиш, както Едуард де Боно би
казал, "латерално".

Да мислиш не само по линеен
или конвергентен начин.

Да виждаш много отговори, вместо един.

Има тестове за това.

Такъв пример е, когато

хората са запитани да изброят

начините на употреба на кламер, 
за които се сещат.

Това е типичен въпрос.

Повечето хора ще се сетят за 10-15.

Хората, които са добри в това,
могат да се сетят за 200.

Те го правят като си казват:

може ли да изправим кламера,
да е дълъг 6 м.,

и да е направен от пяна.

Тоест, не е нужно да е същият
кламер, с каквито сме свикнали.

Тези тестове са такива.

Направили са ги с 1500 човека.

Има го в книга, наречена
"Breakpoint and Beyond".

Според правилата на теста,

ако резултатът ти е над определено ниво,

се смяташ за гений в дивергентното мислене

Ясно?

Така, моят въпрос към вас е

какъв процент от тестваните хора

от тези 1500,

са били на ниво гений 
в дивергентното мислене?

Трябва да знаете още нещо за тях.

Това са били деца от детската градина.

Така че как мислите?

Какъв процент са на ниво гений?

/от публиката/: 80

Смятате 80, добре.

98%.

Сега, интересното тук е, 
че проучването било дългосрочно.

Така че те тествали отново същите деца
пет години по-късно,

на възраст 8-10.

Как мислите?

50?

Те ги тествали отново,

пет години по-късно,
на възраст 13-15.

Виждате модела, нали?

/смях/

Това е много интересно.

Можеше да си представим обратното,

нали?

В началото да не си много добър,

но с времето да задобряваш.

Но това показва две неща.

Първо - всички имаме тази способност.

Второ- тя обичайно намалява.

Сега, много неща са се случили
с тези деца,

докато са пораствали, много.

Но едно от най-важните неща,
които им се е случило,

убеден съм, е,
че по това време,

са били образовани.

Били са 10 години в училище,
и са чували, че има един отговор.

Той е на последната страница,
но не го гледай!

И не преписвай,

защото това е измама!

Извън училище това се нарича сътрудничество.

Но в училище..

Това не е по желание на учителите,

а просто така се случва.

То е част от генофонда на образованието

Трябва да мислим по друг начин
за човешките способности.

Трябва да преодолеем този стар
модел на академични, неакадемични,

абстрактни, теоретични... /способности/

и да го видим какъвто е - един мит.

Второ, трябва да признаем,

че най-доброто учене се случва в групи,

че сътрудничеството е 
същината на израстването.

Ако разделяме хората и ги оценяме отделно,

създаваме един вид преграда между тях

и естествената им среда за учене.

И трето, да обърнем особено внимание
на културата на нашите институции,

техните навици

и средата, в която съществуват.